Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.08.2016 14:11 - КУЧЕШКИ ДУШИ
Автор: 4ernakotka Категория: Изкуство   
Прочетен: 761 Коментари: 0 Гласове:
0



 КУЧЕШКИ ДУШИ

Константин Федин

 

Кучешките мисли са тайни за човека.

А душата на кучето е ясна и може да се пише за нея.

В човешките гърди има такива места, в които е тихо. Сърцето бие силно, едва го удържаш в ръка (хирурзите го знаят), а в някое кътче, може би съвсем близко до страшния клокот, клетчиците си лежат спокойно.

Така е и в града: на две крачки от сърцето му са се проснали мирни улици. Човешките колибки са страшно високи, подпират с върховете си безкрайната пустота. Също както в сърцето на града. Но тук е безшумно и спокойно.

По улиците е пораснала мека трева. Тя мирише хубаво и е тъй сладко да си отхапеш хладно стъбълце, да го подъфчеш и изплюеш. Тази мека трева покрива цялата улица. По нея играят човешки деца, пищят, врещят, правят от кал смешни могилки:само да ги бутнеш с лапа и се сриват. А човешките деца вият, опъват ти опашката и ти дърпат ушите. Приятно.

Изобщо в тези места е приятно да се живее. Има много добри хора и никой, нито веднъж не ме е бил. Храна ми хвърлят доста рядко и гладът много ме мъчи.

Но местата са прекрасни.

Две къси улици и една дълга. На дългата е по-зле. Една част от нея е залята с асфалт. На асфалта не расте трева. Човешките деца – понякога много големи – поставят на асфалта дървени чуканчета и ги замерват с дървени пръчки. Чуканчетата и пръчките със звън изфърчат настрани. Тогава трябва да подвивам опашка и да тучам бързо в по-близката къса улица.

После на дългата улица, изпод човешките колибки, къдетосе крият котки, мирише гадно. Пак там, на самия край, където често бият камбани, от една врата се чува как вият хора. Оттам мирише – не гадно, но някак смешно: всеки път щом мина, ми се докихва и дълго трябва да си трия носа с лапата.

На късите улици няма такива работи.

Там на едно място всеки ден поправят стените. Идва една жена с кофа, и маже с нещо стената. После лепи на стената листове (по улицата се търкалят много листове, но жената винаги носи нови). Онова с което маже стената мирише хубаво, но на вкус е неприятно. Сигурно и на хората се харесва тази миризма: те се спират и душат хартията.

Чувствам че започвам да говоря от името на кучето. А кучешките мисли са тайни за човека. Само душата на кучето е ясна и може да се пише за нея.

 

2.

та искам да разкажа тъкмо за две души, които живееха на обраслите с мека трева улици, до самия градски клокот.

Кучката беше проста порода. В нея именно трябва да се търси причината, поради която песът остана дълго по тези места: ако не беше кучката, отдавна би избягал,защото не го свърташе на едно мяясто и беше още млад.

А тя дали от старост или от характера си, се беше настанила тук за постоянно и пеът нямаше сили да се раздели с нея и да я остави.

Да, тя беше стара, тази кучка. Рядко й падаше хубав кокал. Тогава песът лягаше до нея и без да мигне гледаше, как изхабените й зъби оглозгваха гладката кост и оставяха по нея леки драскотини. Течаха му лигите, по-обилни от нейните и на очите му сякаш замръзваха сълзи. И той не би могъл да знае, дали са от завист или от съжаление.

Когато тя, с вид, че не забелязва погледа му, оставяше кокала, той полекичка се примъкваше до плячката, стисваше я в жилестите си лапи, навеждаше муцуна и захапваше кокала с кътниците си. Ако не успееше така да го строши, трябваше да го захапе от другия край и да опита с големия зъб. От него на кокала оставаше трапчинка. Ако след това пак захапеше кокала с кътниците си и постепенно, вниммателно стиснеше челюсти – кокала се строшаваше. В кокала, ако не е много стар, винаги имаше костен мозък. Добре е да се изгложди с резците и да се оближе. Много е вкусно, но не наяжда.

След като песът разгризеше кокала, кучката се връщаше и му даваше да разбере, че си е свършил работата и трябва да се маха. Тя изразяваше това мълчаливо: горната страна на челюстите се повдигаше от едната страна, колкото да се види големият й жълт зъб, и погледът й потъмняваше. Той знаеше, че в такива случаи не трябва да й противоречи и покорно си отиваше. И пак течаха слюнки, по-обилно отколкото на нея, и на очите му замръзваха две добри сълзи.

Две чувства към нея топлеха сърцето му: покорност и нежност. И това беше чудно.

Тя не беше само стара. Беше и грозна. Сивочервеникавата й козина се беше сплъстила на кълчища. Отзаде кълчищата й висяха като поличка и се тресяха, когато кучката тичаше. Тя се отнасчше небрежно към себе си и дори бълхите си ловеше не от чистоплътност, а от злоба.

Песът беше млад, строен, със зелени очи. Да, той не беше дог, но някой от предшествениците му, принадлежеше към тази благородна порода. Беше силен.

3.

Напролет, когато локвите се затоплиха и от гюрбето по улиците се вдигаше гъста пара, кучетата поведоха радостни хороводи и доста буйни глави се намериха по тези краища.

В старата мъхната кучка се всели бяс. Побегне като стрела по дългата улица – само пръски хвърчат настрани – после както е засилена – стоп, закове се. Песовете, които търчат след нея, се превъртат през глава отгоре й един през друг с лай, ръмжене, възкисела кучещина, ветрецът гони по локвите снопчеета кучешка козина и нежната топлинка гали гърбовете им.

Кучката като че ли преживяваше първата си пролет.

И много пати заради нея зеленоокия дог.

А когато разбра, че нито един пес не може да излезе насреща на зъбите му, тя стана кротка и мека и веднъж, както лееше на слънчице, му облиза разкъсаното в бой ухо.

През лятото бродеха заедно то двор на двор, спираха се под прозорците и чакаха някой да им хвърли коричка или да им занесе в купичка попарка.

Кучката изяждаше хвърленото, а догът деликатно махаше с опашка и ловеше нахалните мухи.

В къщата накрая на улицата докараха цяла каруца с хляб. Толкова хляб никое куче не може да изяде. При къщата се сбираше тълпа хора, объркваха следите, които се надушваха по улицата, вдигаха врява, после излизаха от къщата и току подхвърляха на кучетата.

Хубави дни бяха, сити. И каруцата, и конят, и хората, и трите улици миришеха на хляб, а човешките палета правеха от хляба топчета и ги хвърляха, колкото се може нависоко, за да ги хващат кучетата по-трудно.

Особено едно човешко пале, обичаше да им дава от храната си – а всеки ден ядеше на улицата – но го правеше по чудноват начин: отчупваше от своя комат такива малки трошици, че можеха да се вземат от земята само с близване. А понякога пъхаше трохите в нооздрите на кучетата. Човешкото пале беше дългокрако и миришеше на топла постеля.

Така чудесно се живееше тук. Но не само човешката съдба е превратна.

През нощта беше студено, зелената светлина плашеше и ти се щеше да завиеш. Догът и приятелката му се бяха сврели по един навес и когато тя неочаквано стана и тръгна нанякъде, той само настръхна от студ.

А на разсъмване заваля дъжд, той беше гладен и му бе студено. И никак не можеше да надуши следата на кучката, бродеше разтревожен по дворовете.

Ненадейно намираше следата й при стълбите за плевнята или край хамбара, или край купчината камъни в задния двор.

Беше пусто и лаят не звънеше, а някъде пропадаше.

Но привечер, догът намери свърталището й. То беше в мазето до къщата, където миришеше смешно. Трудно му беше да се добере до него и докато се провираше през някаква дупка си издра муцуната.

4.

В мазето беше черен мрак. Миризмата на кучката се смесваше с нещо ново, остро и като че ли отнякъде познато и това го успокои. Той направи крачка към нея. Тя изръмжа непознато. В ръмженето й се преплете едва доловимо жалко писукане.

Той трепна, спомни си вълнуващата миризма, зараадвано кратко изскимтя и направи още една крачка. Искаше да близне кучката и потърси с нос муцуната й.

В този миг тъпи зъби го ръфнаха за крака.

Той изквича, удари се в нещо,разбра всичко и подвил опашка, но с неизменно нежно чувство, затърси изхода.

Два дена прекара догът в търсене на храна. Дъждът не преставаше да се лее, хората почти не излизаха от къщите си и храна нямаше.

Най-после намери пресен кокал. Отнесе го на кучката. Тя го близна и той едва се стърпя да не излае.

После отново трескаво ровеше в сметта и обикаляше далече по непознати дворове.

Привечер на дългата улица падна кон. Отначало го биеше еди човек, после се събра тълпа хора и всички биеха и дърпаха коня. Но той не ставаше. Тогава накъсаха от улицата трева, лъскава и сочна, и я напъхаха под муцуната на коня. Човешките деца тъпчеха тревата в устата на коня, конят мърдаше и мляскаше, но не ядеше. Очите му гледаха някъде под челото, от време на време той изпръхтяваше и тогава тревичките се разхвърчаваха от муцуната му по камъните. После впрегнаха в каруцата друг кон.

Улицата стана безлюдна.

Облаците се разкъсаха и луната оплете улицата с мъртвата си светлина. Но беше нощ и хората спяха.

И само догът видя какво стана.

Той се връщаше гладен и тъкмо влизаше тичешком в дългата улица от единия край , когато на другия край видя конската смърт. Догътт се спря, съзрял тъмната жива камара на улицата, но не подуши изведнъж, затова веднага не разбра какво е това.

Конят отчаяно замаха крака във въздуха, тежко се превали от едната на другата страна, стана и треперливо, като с чужди крка, направи крачка, изчатка с подкови по камъните. После навири глава, сякаш се канеше да се надигне на задни крака. После рухна на земята и покри с тяло собствената си сянка. И също така изчаткаха и бухнаха тежко високите човешки бърлоги.

Лежейки, конят зацвили.

Като в отговор, в края на улицата, там накъдето тичаше догът, зави куче.

Той я позна,направи скок и заобикаляйки коня, затича нататък.

Но когато отминаваше издутата черна сянка, усети сладникава миризма и козината на гърба му настръхна, а в устата го загъделичка гореща слюнка.

Кучката гледаше коня отдалеч. Догът помириса своята приятелка. Като че ли в нея вече го нямаше онова, което го вълнуваше в леговището си.

Той предпазливо отстъпи. Тя не помръдна. Тогава песът спокойно тръгна към мазето, мина през всички проходи, провря се през последната тясна дупка и се спусна в мрака.

Към миризмата, която събуди в него нежност, се прибави друга, сладникава, едва доловима, същата от която в устата го загъделичка слянка, когато изтича покрай коня.

Той се приближи до кученцата, подуши ги. Те бяха много малки и от тях лъхаш хладинка. Стисна едно със зъбите си.

5.

От улицата се чу далечен лай. Така кучката никога не го бе зовала.

Там беше беззвучно, сякаш в кладенец, и гладка като вода се простираше измитата от дъжда улица. А над кладенеца студено-зелена, висеше пустота и догът не можеше да не я чувства, защото го плашеше със сянката, която тичаше след него.

Той тичаше с мека стъпка, прибрал нокти и изпънал наравно със земята едрата си глава.

Насреща му, ниско като повей от вихрушка, лъхаше сладка вълна и страшно беше , че с тази вълна се смесваше силната миризма на кучката.

Той се промъкваше и се оглеждаше боязливо към сянката, която пълзеше под корема му, и видя как гърбът на сянката се издигаше нагоре и от това му ставаше още по-страшно. Той прибра опашка.

А кучката беше завряла глава в коня и гърбът й, както на неговата сянка, се бе извил нагоре и нямаше в кучката нищо кучешко.

Тя ръфаше устните на коня, дърпаше и тресеше глава, като мляскаше и ръмжеше, а оголените конски зъъби се хилеха беззлобно и издутият черен труп беше неподвижен.

Усетил топлата кръв, песът навири муцуна и огласи околността с дълъг несвойствен вопъл. Със също такъв вопъл откликна кучката. И така стояха едно до друго, неприличащи на кучета, извили гърбове и прибрали опашки, и виеха в студено-зелената пустота над кладенеца.

После, треперейки и блъскайки се, ръфаха конската шия, гълтаха несдъвканите късове, като се давеха с тях и се извиваха от тръпки и болка. А оголените конски зъъби се хилеха беззлобно и от разкъсаното гърло се издигаше топла сива пара.

6.

Когато се събуди на разсъмване, догът не намери своята приятелка. По корема на черния конски труп се разхождаше птица, а при главата му се въртеше хилаво кученце.

Нещо като прах беше заседнало в носа на дога и той неможеше да разбере къде беше изчезнала кучката.

Намери я по догадка, не по нюх, и се приближи до нея.

Кучката лежеше, изпънала предни крака, озъбена и с подбелени очи. Тя му се стори огромна.

И едва когато завря муцуна в полата от козина, подуши през заседналия в носа му прах какво се беше случило и заскимтя от мъка.

Цял ден го терза тази мъка. Той тичаше, скимтеше по улицата, от трупа на коня до двора, където лежеше кучката и обратно, и всичко го плашеше, и му беше болно от сладникавата воня, изпълнила тялото й.

Този ден хората се бяха ожесточили, хвърляха по негокамъни, викаха по него, когато той прибягваше по улицата, точейки лепкави нишки слюнка.

И също както мъката му, беше неутолима и жаждата му.

А вечерта хората се стълпиха около конския труп, крещяха и биеха живия кон, впрегнат в каруцата. После двамина подкараха трупа към каруцата, отначало по дългата, после по късата улица, до двора където лежеше кучката.

И тогава стана нещо ужасно: някакъв човек извлече през вратата мъхнато кучешко тяло – беше го хванал за задните лапи, разлюля го и го метна в каруцата, върху конския труп.

Тогава догът се хвърли под каруцата и оттам заръфа човека по прасеца. И така се ожесточиха този ден хората, че го налагаха с нещо остро и тежко, и режещо, докато не разтвори челюстите си и не побягна в чужда улица.

После, когато се мъкнеше след каруцата, онези двамината които я придружаваха, хвърляха по него камъни.

Но той не изоставаше от каруцата. Караха по пусти и тихи улици, и все по-рядко се срещаха кучета, и нищо не отвличаше погледа му от изпънатите лапи, които стърчаха като тояги от каруцата.

Догът се мъкнеше след каруцата малко по-встрани, спираше се да вие от мъката, която стисваше гърлото му. Жилищните места останаха назад и отдалеч лъхна на нощ, когато двамината спряха каруцата.

Беше край дълбок, изпълнен с мрак дол. Отдолу пълзеше топла, воняща пара, пронизана от зверски ревове.

Догът изквича. Тъмната бездна протътна от глух подземен вой.

И точно в същия миг хората хвърлиха в дола мъхнатото кучешко тяло. То се метна във въздуха с белотата на сплъстената си козина и изчезна.

Свит в кълбо от мускули, след него се метна и догът – там в топлия, вонящ мрак. И когато летеше и се превърташе с бясно квичене по сипеите и свлачищата, беше му като насън – едновременно нетърпимо горещо и студено.

Но на дъното на дола застана на лапите си. От ударите по дебелокостестото му чело езикът му се беше извадил и провиснал от устата, а в погледа му плаваха неуловими точки, светещи от леден студ.

Но зад точките се очертаха извити гърбове, а през звъна на ушите си чу познато тракане на зъби.

Трябваше да надмогне спареното зловоние на дола, за да подуши живата опасност. Тя дебнеше зад леденото сияние на неуловимите точки. Трябваше да прелее всичките си сили, за да се приготви за битката.

Точно в този миг, подмладен от страха и злобата, догът усети под муцуната си пухкавата четина на приятелката си.

И тъй се изостриха всичките му сетива, че заедно със сладникавата воня, той вдъхна онази вълнуваща миризма, която го изпълваше с нежно покорство към кучката там,на обраслите с мека трева улици, близо до туптящото градско сърце.

Той вдигна муцуна. Над дола като черна бездна висеше познатата му пустота, но тя беше още по-високо и в нея горяха с вледеняващ студ светли точки, също като неуловимите точки около него в подземието.

И като че ли чувствайки, че никога няма да се върне в мирното минало на обраслите с трева улици, той за последен път зави по кучешки.

С бухане и търкаляне се свлече по стръмнината и конския труп и пльосна в купчината от трупове.

Светещите точки се разбягаха като от вятър. После се струпаха раздути, едроглави, гърбати зверове около конската мърша и подвили опашки, ръмжащи и озъбени, започнаха да разкъсват кожата му.

Сред тези гладници беше и зеленоокия дог.

Но тук свършва историята за душата на кучето, и започва друга – за душата на звяра.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 4ernakotka
Категория: Забавление
Прочетен: 389440
Постинги: 48
Коментари: 265
Гласове: 68
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031