Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. varg1
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. deathmetalverses
14. samvoin
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. varg1
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. deathmetalverses
14. samvoin
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. mimogarcia
9. bateico
10. sekirata
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. mimogarcia
9. bateico
10. sekirata
Постинг
07.08.2016 15:56 -
Мърфи - обичаме те и никога няма да те забравя...
Мърфи - обичаме те и никога няма да те забравя...
-------------------------------------------------------------------
и малко предистория...
11.
Така Мърфи заживя при майка й.
Но майка й се залежа... помня веднъж ходих до Попово, беше с ясно съзнание, но неподвижна. мойта приятелка ходеше по-често.именно заради това залежаване - нямаше кой да среше рошкото....
.... още щом колата тръгнеше по "локалното" пред къщите, Мърфи изскачаше на оградата, махайки с опашка и лаейки щастливо... А пък като влизах в дворчето на къщата, тичаше като луд, тупваше в краката ми и започваше да се гърчи от кеф.
Беше целия в раста - сплъстени уши, сплъстена козина. Прекарвах по 1 час да го среша, ставайки цялата в косми и вмирисвайки се на немита козина.
Но Мърфи беше щастлив - зимата спеше в стаята при майка й, наред с тайфата от котки и котенца. Лятото беше в бараката на двора...
Не беше залинял ... хранеха го.
мойта приятелка през две седмици пращаше на леля си "за кучетата" - да им се купят консерви и гранули. Дядо й се грижеше за тяях, както се грижеше за котанчетата.
началото на декември - преди година ли беше, преди 2 ли, но не е толкоз важно. - мойта приятелка каза: Мира, мама била зле. ще дойдеш ли с мен да я видиш, може да е за последно.
ти пък, за последно - тръснах глава аз. - ама ще дойда, разбира се.
12.
след 3-4 часа път, бързаше мойта приятелка и караше бързо, но все пак внимателно... вече бяхме при майка й. В стаята освен леля й, имаше една непозната жена. леля й, плащаше на тази жена да се грижи за болната. жената излезе и леля й зашепна тихо: отива си ... тая нищо не прави ... уредила съм да е на болнични грижи ... така е по-добре, там ще се грижат за нея...
- добре, утре ще идем - ссъгласи се мойта приятелка. - мамооо... отвори очи ... я виж кой съм ти довела...
- кой е това - отвори очи жената
- Мира, бе, Мира ... не я ли позна.
- аааа, да Мира - едва се чу гласа й, но като чу името ми очите й светнаха. дори да не ме беше познала на мига, щом чу името и се сети.
- ето виждаш ли ... добре е - прошепнах аз, опитвайки се да убедя по-скоро себе си отколкото мойта приятелка.
Мърфи лежеше на килимчето до леглото ... когато стана време за вечеря с нежелание се надигна и се домъкна до паничката си, наредена до котешките. хапна надве-натри и се върна на килимчето. а котаната се намести в краката на болната жена
Вечерта беше кошмарна ... жената, все я викаше и я караше да изгони лицето от стената... все я молеше да седи при нея, защото не е сама и има някой тук.
- мамооо... остави ме да спя беее ... цял ден съм карала... изморена съм бе, жена... няма никой, хайде спи сега.
призори беше още тъмно, явно жената се умори да бълнува та се укроти. като отворих очи, в стаята беше светло. прекалено бяло ми се струваше. надникнах през завесите, снегът стигаше до прозореца. половин метър сняг не бях виждала.
- аууу ... верно ли - изохка мойта приятелка - трябва бързо да заведем мама в хосписа и да тръгваме .... може да затворят пътищата.
Извика леля си и започнаха да умуват, как аджба да занесат майка й в колата.
- няма какво да мислим ... отивам при чичо Пешо ...
- ама дали ше може...
- а давидим дали няма да може. - тръсна глава тя. - кат му дам 20 лева и на гръб ше я занесе до болницата.
след малко вече бяхме пред хосписа... доодето леля й и тя се разправяха с документи и персонал, аз седях в колата при майка й. завивах я, да не й е студено, тя разритваше одеалото.
дойде мойта приятелка и ме навика защо не е завита, опитах се да обясня, но тя вече тичаше след санитарите.
след час тръгнахме към града, джипът буксуваше по улиците... леля загрижено каза: къде ше ходите в тази буря...
- ааа не тръгваме
стигнахме до края на града, а там патрулка.
- къде сте тръгнали - смеят се униформените - цяла България е в сняг, пътищата са блокирани. я се връщайте ....
за София тръгнахме едва след ... 5 дена и 6 нощи :v - koгато вдигнаха блокадата от пътищата :)
a седмица след това - на 26ти декември вечерта, пътувахме към Попово, защото на 27ми вместо да черпя за именния си ден, щяхме да бъдем на погребение ... на нейната майка :(
* този разказ беше неизменен от поредицата разкази за Мърфи, защото той е причината за последния разказ :(
-------------------------------------------------------------------
и малко предистория...
11.
Така Мърфи заживя при майка й.
Но майка й се залежа... помня веднъж ходих до Попово, беше с ясно съзнание, но неподвижна. мойта приятелка ходеше по-често.именно заради това залежаване - нямаше кой да среше рошкото....
.... още щом колата тръгнеше по "локалното" пред къщите, Мърфи изскачаше на оградата, махайки с опашка и лаейки щастливо... А пък като влизах в дворчето на къщата, тичаше като луд, тупваше в краката ми и започваше да се гърчи от кеф.
Беше целия в раста - сплъстени уши, сплъстена козина. Прекарвах по 1 час да го среша, ставайки цялата в косми и вмирисвайки се на немита козина.
Но Мърфи беше щастлив - зимата спеше в стаята при майка й, наред с тайфата от котки и котенца. Лятото беше в бараката на двора...
Не беше залинял ... хранеха го.
мойта приятелка през две седмици пращаше на леля си "за кучетата" - да им се купят консерви и гранули. Дядо й се грижеше за тяях, както се грижеше за котанчетата.
началото на декември - преди година ли беше, преди 2 ли, но не е толкоз важно. - мойта приятелка каза: Мира, мама била зле. ще дойдеш ли с мен да я видиш, може да е за последно.
ти пък, за последно - тръснах глава аз. - ама ще дойда, разбира се.
12.
след 3-4 часа път, бързаше мойта приятелка и караше бързо, но все пак внимателно... вече бяхме при майка й. В стаята освен леля й, имаше една непозната жена. леля й, плащаше на тази жена да се грижи за болната. жената излезе и леля й зашепна тихо: отива си ... тая нищо не прави ... уредила съм да е на болнични грижи ... така е по-добре, там ще се грижат за нея...
- добре, утре ще идем - ссъгласи се мойта приятелка. - мамооо... отвори очи ... я виж кой съм ти довела...
- кой е това - отвори очи жената
- Мира, бе, Мира ... не я ли позна.
- аааа, да Мира - едва се чу гласа й, но като чу името ми очите й светнаха. дори да не ме беше познала на мига, щом чу името и се сети.
- ето виждаш ли ... добре е - прошепнах аз, опитвайки се да убедя по-скоро себе си отколкото мойта приятелка.
Мърфи лежеше на килимчето до леглото ... когато стана време за вечеря с нежелание се надигна и се домъкна до паничката си, наредена до котешките. хапна надве-натри и се върна на килимчето. а котаната се намести в краката на болната жена
Вечерта беше кошмарна ... жената, все я викаше и я караше да изгони лицето от стената... все я молеше да седи при нея, защото не е сама и има някой тук.
- мамооо... остави ме да спя беее ... цял ден съм карала... изморена съм бе, жена... няма никой, хайде спи сега.
призори беше още тъмно, явно жената се умори да бълнува та се укроти. като отворих очи, в стаята беше светло. прекалено бяло ми се струваше. надникнах през завесите, снегът стигаше до прозореца. половин метър сняг не бях виждала.
- аууу ... верно ли - изохка мойта приятелка - трябва бързо да заведем мама в хосписа и да тръгваме .... може да затворят пътищата.
Извика леля си и започнаха да умуват, как аджба да занесат майка й в колата.
- няма какво да мислим ... отивам при чичо Пешо ...
- ама дали ше може...
- а давидим дали няма да може. - тръсна глава тя. - кат му дам 20 лева и на гръб ше я занесе до болницата.
след малко вече бяхме пред хосписа... доодето леля й и тя се разправяха с документи и персонал, аз седях в колата при майка й. завивах я, да не й е студено, тя разритваше одеалото.
дойде мойта приятелка и ме навика защо не е завита, опитах се да обясня, но тя вече тичаше след санитарите.
след час тръгнахме към града, джипът буксуваше по улиците... леля загрижено каза: къде ше ходите в тази буря...
- ааа не тръгваме
стигнахме до края на града, а там патрулка.
- къде сте тръгнали - смеят се униформените - цяла България е в сняг, пътищата са блокирани. я се връщайте ....
за София тръгнахме едва след ... 5 дена и 6 нощи :v - koгато вдигнаха блокадата от пътищата :)
a седмица след това - на 26ти декември вечерта, пътувахме към Попово, защото на 27ми вместо да черпя за именния си ден, щяхме да бъдем на погребение ... на нейната майка :(
* този разказ беше неизменен от поредицата разкази за Мърфи, защото той е причината за последния разказ :(
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 68
